В практиката при обгрижване на възрастни хора в Германия една от най-честите и най-трудни ситуации е отказът на помощ. За колегите, които нямат опит това може да бъде много объркващо. Човекът има нужда от съдействие, семейството е организирало болногледач, всички са наясно, че сам вече не се справя както преди, а въпреки това отказва помощ, сърди се, спори или настоява, че ще се справи сам.

Отстрани това понякога изглежда като инат. На практика почти никога не е само това.

Хора, за които се грижим, са живели десетилетия самостоятелно. Свикнали са сами да решават как ще протече денят им, сами да се грижат за тялото си, дома си и личното си пространство. Не е лесно изведнъж да приемеш, че някой трябва да ти помага при дейности, които преди са били напълно естествени.

Най-силно това се усеща при къпане, преобличане и лична хигиена. Там отказите са най-чести и най-емоционални

При първи сблъсък с подобна ситуация много асистенти приемат, че проблемът е голотата. От опит мога да кажа, че често не е така. Хората, за които се грижим днес, са израснали в друго време и къпането в обособена баня е било привилегия само за някои. Масовата част от населението е ползвала обществени бани, легенчета в кухнята и представите им за лично пространство са различни от нашите. За тях да си без дрехи пред непознати само по себе си не винаги е шок. По-трудното е друго – докосването и зависимостта от чужд човек.

Затова първото, което реално помага в практиката, е не да „убеждаваме“, а да дадем възможност на човека да запази достойнството си.

И тук идва нещо много конкретно от ежедневната работа. В много случаи, особено в началото или когато има силно притеснение, помага и самият асистент да се съобрази със ситуацията – да се съблече частично, поне по бельо. Ако ние самите се чувстваме неудобно в тази ситуация, какво остава за човека срещу нас. Това не е театър и не е правило, а начин да не стои човекът срещу нас напълно уязвим, докато ние сме напълно „облечени в роля“. В такива моменти напрежението в банята пада, а самата ситуация става по-естествена и дистанцията се скъсява.

Помощта в тези случаи винаги трябва да се предлага, а не да се налага. Възрастният човек трябва да има възможност да каже какво иска да направи сам и къде да приеме съдействие.

Това са малки опити човекът да запази контрол върху случващото се. Ако ги отнемем твърде бързо, често получаваме още по-силен отказ.

Понякога това означава да му дадем време да се съблече самостоятелно. Понякога означава да му позволим сам да измие лицето си или косата си. Друг път означава просто да приемем, че днес има нужда от повече време, за да свикне с присъствието ни.

Много важно правило в подобни ситуации е, че помощта се предлага, не се налага.

Възрастният човек има право да поставя граници. Има право да каже кое иска да направи сам и къде има нужда от съдействие.

„Лицето ще си измия сам.“
„За косата може да ми помогнете.“
„Ще се съблека сам, но после ще ми трябва помощ.“

Това не са капризи. Това са малки парченца самостоятелност, които човек се опитва да запази.

Особено в началото е добре да оставим човека да направи сам това, което все още може. Дори когато е очевидно, че няма да го направи идеално. Дори когато на нас би ни отнело две минути, а на него десет.

Защото целта не е всичко да бъде изпълнено възможно най-бързо.

Целта е човекът да остане участник в собствения си живот.

Тук стигаме и до една от най-трудните теми – отказът.

Много важно е да се разбере и нещо друго: не всеки отказ означава окончателно „не“.

В практиката, при обгрижване на възрастни хора в Германия, има разлика между истински отказ и моментна съпротива. Понякога човекът просто не е готов в този момент. Понякога се срамува. Понякога се страхува. Понякога има нужда от още малко време.

Опитът показва, че ако човек не се изкъпе веднъж, никой няма да умре. Проблем става, когато всеки отказ се приема като окончателен или когато всяка съпротива се „чупи“ със сила.

Точно тук е най-трудната част в работата. Балансът между това да не насилваш и да не се отказваш напълно.

Затова в практиката рядко работят конфликти и обяснения. Работи спокойствието. Работи времето. Работи повторният опит по-късно, без натиск и без напрежение.

Има и нещо много човешко, което често стои зад думата „не“.

„Срам ме е.“
„Страх ме е.“
„Не искам така.“
„Дай ми още малко време.“
„Искам поне част да направя сам.“

Ако това не се чуе, а се реагира само на отказа, ситуацията се затваря.

В начина на говорене също има голяма разлика. Едно е да се казва какво „трябва“ да се направи, друго е да се даде избор в рамките на възможното. Когато човек усеща, че има думата, съпротивата често намалява.

Обикновено най-добрият подход е да няма спор, да няма борба и да няма драма. Ако човекът не е готов в момента, можем да опитаме по-късно. Можем да потърсим друг подход. Можем просто да оставим време.

В подобни ситуации начинът, по който говорим, също има значение.

Има разлика между това да кажем:

„Трябва да ви изкъпя.“

и

„Нека опитаме заедно.“

Има разлика между това да кажем:

„Време е за баня.“

и

„Кажете ми кое бихте искали да направите сам и къде да помогна.“

Целта не е човекът да бъде изкъпан на всяка цена.

Целта е да приеме помощта, без да загуби достойнството си.

При обгрижване на възрастни хора в Германия има още нещо, което често забравяме.

Времето.

В болниците и старческите домове времето винаги не достига. Има график, има още хора за обгрижване и още задачи, които чакат персонала. Същото важи и за социалните служби, които предлагат почасово обгрижване на възрастни хора в Германия.

Когато живеем в дома на клиента ситуацията е различна.

Там няма още петима души, които се нуждаят от нашата помощ.

И това променя всичко.

Ако болногледачът реши да направи всичко сам – събличане, къпане, подсушаване – задачата може да приключи бързо. Но тогава човекът отсреща не участва в процеса. Не избира. Не решава. Не запазва контрол.

Когато му се даде време сам да си свали дрехите, сам да измие лицето си, сам да направи това, което може, процедурата отнема повече време. Понякога значително по-дълга. Но това е част от работата.

Много често напрежението идва не само от възрастния човек, а от самия болногледач. От мисълта за всичко останало, което трябва да се свърши – домакинство, пране, готвене, организация. И тогава без да се усети, човек започва да пришпорва възрастния човек.

Особено в дни, в които предварително се знае, че ще има къпане или друго времеемко действие, подготовката започва още предния ден. Не пред вратата на банята да осъзнаем, че вече изоставаме със задачите.

Прането може да остане за утре, обяда може да е приготвен вчера, прахосмукачката може да почака и повече.

Стриктният план, който си изготвяме често съществува повече в нашата глава, отколкото в тази на обгрижвания.

Не забравяте: най-големият подарък, който социалният асистент може да даде на възрастния човек, често не е помощта.

А времето.

Времето да направи сам това, което все още може.

Времето да свикне.

Времето да приеме помощта.

Времето да запази достойнството си.

Това са неща, които трудно могат да бъдат научени на курс. Те идват с опита и с многото ситуации, в които разбираш, че понякога най-правилното действие не е да направиш нещо вместо човека, а просто да му дадеш още малко време.

Разбира се, има и случаи, в които проблемът не е в самата помощ, а в това, че възрастният никога не е искал болногледач. Понякога решението е взето от семейството и човекът се сблъсква с него без подготовка. Тогава отказите и напрежението са почти неизбежни, защото усещането е за загуба на контрол.

В такива ситуации назначеният социален асистент попада в конфликт, който не е създал. И не може сам да го разреши.

В такива ситуации е важно близките също да поемат своята отговорност. Ако възрастният човек не е бил подготвен и не е приел идеята за помощ, не бива цялата тежест на конфликта да остава върху болногледача.

Понякога доверието се изгражда постепенно и отношенията се подобряват. Понякога това не се случва. И тогава най-честното решение е да се приеме, че в този случай просто не е дошъл моментът, в който помощта ще бъде оценена и приета положително и назначеният болногледач трябва да напусне семейството.

Защото добрата грижа не започва с къпане, лекарства или домакинска работа. Защото в обгрижването на възрастни хора в Германия най-важното не е скоростта. Нито перфектно почистения дом.

Тя започва тогава, когато човекът срещу нас почувства, че помощта не му се налага със сила, а му се подава с уважение.

Ако тази статия ви е помогнала и се интересувате от актуалните ни оферти за летни смени за болногледач или социален асистент в Германия , можете да разгледате актуалните ни обяви за работа в Германия тук:
https://profiassist.bg/aktualni-obyavi-za-bolnogledachi-rabota-v-germaniya/
Ако търсите общност, в която да намерите хора с общи интереси, да споделите или да обмените опит – последвайте ни във Facebook:
https://www.facebook.com/profiassist